Какво е себепознание? Дали ние сме само нашият буден съзнателен Аз?
В едно от есетата си- „Скритият Аз“, Юнг вижда липса на увереност в разбирането ни за себепознанието.
Можем ли да разберем себе си?
Не, защото няма с какво да се сравняваме: „човекът е загадка за самия себе си“, казва Юнг. „Възможността за сравнение, а оттам и за самопознание, би възникнала само ако влезем в контакт с човекоподобни млекопитаещи, обитаващи други галактики.“ Борбата на индивида да бъде именно индивид продължава с пълна сила. Юнг дава доста сили на съзнанието и произтичащите от неговото съществуване сакрални проблеми. Предадени са много точно проблемите на индивида, попаднал в свят, който борави само с големи числа и масови организации.
Юнг в своите дългогодишни трудове описва колко дълбоки пластове има в психиката на човешките същества. Има дълбини, в които трябва да разгърнем много пластове докато стигнем до това, което наричаме – „Аз“. По-голямата част от него е скрита дълбоко под нашето съзнание, то се отваря през сънища, комплекси, фиксации и много форми на психопатология. Егоизъм, алчност, безпокойство, безсмислие, арогантност, злоба, ревност, подозрение, лицемерие – те са свързани с по-дълбока динамика между съзнателното его и несъзнателното аз.
В свето есе „Скритият Аз“ Юнг акцентира, че повечето хора бъркат „себепознанието“ със знанието за своята съзнателна Аз личност. Всеки, който има някакво Аз-съзнание, приема за даденост, че познава себе си. Аз-ът обаче познава собствените си съдържания, но не и несъзнаваното и неговите съдържания.
Хората измерват своето самопознание с това, което заобикалящите ги знаят за себе си, но не с реалните психични факти, които в по-голямата си част са скрити за тях. В това отношение психиката се държи като тялото с неговата физиологична и анатомична структура, за която обикновеният човек също знае твърде малко. Въпреки че той живее в него и с него, по-голямата част от тялото е напълно непозната за лаиците и са необходими специални научни познания, за да се запознае съзнанието с това, което е известно за човешкия организъм…
В този широк пояс на несъзнаваното, което е имунизирано срещу съзнателна критика и контрол, ние стоим беззащитни, отворени за всякакви влияния и психични инфекции. Както при всички опасности, можем да се предпазим от риска от психическа инфекция само когато знаем какво ни атакува и как, къде и кога ще дойде атаката.
Тъй като самопознанието е въпрос на опознаване на отделните факти, не е лошо да обърнем внимание и че, научните теориите помагат много малко в това отношение. Защото колкото повече една теория претендира за универсална валидност, толкова по-малко способна е тя да отдаде значение на отделните факти. Всяка теория, основана на опит, непременно е статистическа. С други думи, статистиката формулира идеална средна стойност, която премахва всички изключения в двата края на скалата и ги заменя с абстрактна средна стойност.
Статистическият метод показва фактите в светлината на идеалната средна стойност, но не ни дава картина на тяхната емпирична реалност. Въпреки че отразява неоспорим аспект на реалността, той може да фалшифицира истината по най-подвеждащ начин. Това е особено вярно за теории, които се основават на статистика. Отличителното при реалните факти обаче е тяхната индивидуалност.
Тези съображения трябва да се имат предвид винаги, когато се говори за теория, служеща като ръководство за себепознание. Няма и не може да има самопознание, основано на теоретични предположения, тъй като обектът на себепознанието е индивид – относително изключение и нерегулярно явление. Следователно не универсалното и закономерното характеризират индивида, а по-скоро уникалното. Той не трябва да се разбира като повтаряща се единица, а като нещо уникално, което в крайна сметка не може нито да бъде познато, нито сравнено с нещо друго.
Едно но от най-важните неща, на които Юнг ни научи е, че: „ Единствената реална опасност, която съществува, е самият човек…той е голямата опасност“, а ние за съжаление не осъзнаваме това. Ние знаем за човека твърде малко. Човешкото същество е това, което „полудява“ в индивидуални и колективни невротични/психотични ситуации като насилие, убийства, военни престъпления, домашно насилие, горчиви връзки, ирационална омраза, битки, подозрение и какво ли още не. „Сянката“ вътре се пренебрегва с цената на собствената ни опасност. Ключовете на атомните бомби са под контрола на човешката психика. Тук си припомняме епичното изказване на Юнг: „ светът виси на тънка нишка и тази нишка е психиката на човека, в наши дни не сме заплашени от елементарни катастрофи, няма такова нещо като водородна бомба, това е всичко…(човешките същества) сме голямата опасност ”. Въпросът е, че обичаме да вярваме, че сме господари на собствените си къщи/души и сме разбрали всичко, но докато не сме в състояние да контролираме притока на нашите емоции и настроения, което всъщност е така , тогава трябва да бъдем по-внимателни към вътрешния си живот.
Съвременният учен човек казва „Аз не вярвам в Бог“, но изглежда няма представа какво означава това „Аз“ на първо място. Кой е този „Аз“? От какво се състои това „Аз“? Независимо от всички научни модели, това „Аз“ съдържа вътрешни полубогове и демони, които идват да преследват индивиди в различни психопатологии. Древните гърци биха се позовали на „бога на гнева“ (като митичен символизъм) просто защото гневът ни завладява от време на време. То е по-могъщо от нас, защото ни притежава. Кой може да отрече това? Това е само един прост пример. Като станете атеист или рационалист, вътрешните демони не изчезват. Всички знаем, че хората стават зависими от пари, увлечения/фиксации към мъже/жени, комплекс за превъзходство/малоценност, ирационална омраза към някого или дори подозрение, което е подобно на бъг, който навлиза в човешката психика – водейки хората до лудост. Казвайки „Аз съм атеист или рационалист“, дълбините на собственото ни същество няма внезапно да се изпарят от съществуването.
Хората просто продължават да се тревожат за науката, технологиите и напредъка – без да се интересуват от това как се отнасят един към друг в ежедневието си, което е най-важното. Така стигаме до латинския афоризъм: „Homo homini lupus (човек за човека е вълк)“. Динамиката на алчност, ревност, злоба, перчене, луда конкуренция, стрес, безпокойство и т.н., генериращи всякакви психопатологии, които унищожават индивидуалните животи, например начинът, по който определени деца са отгледани от родители насилници или през какво преминават хората в училища, тормоз, вътрешен хаос, борбите за власт в корпорациите или в политиката, караниците на братя и сестри за имоти… и какво ли още не .
Истината е, че вътрешният живот е по-важен. Фантазиите, например, са по-мощни от картечниците; когато една фантазия хване човешката психика, т.е. я обладае, това може да доведе до убийство на хиляди. Технологиите са подвластни само на собствените ни вътрешни мисли. Ножовете не убиват – вътрешният смут на човешките същества причинява убийствата. Ето защо най-висшата и най-непосредствена грижа на човешкото същество е себепознанието в името на спокоен, радостен живот и минимизиране на ненужното страдание.
Това, което нашата епоха смята за „сянка“ и низша част от психиката, съдържа повече от нещо просто отрицателно. Самият факт, че чрез самопознание, т.е. чрез изследване на собствените си души, ние стигаме до инстинктите и техния свят на образи, трябва да хвърли малко светлина върху силите, дремещи в психиката, за които рядко осъзнаваме, докато всичко върви добре. Те са възможности с най-голям динамизъм и зависи изцяло от готовността и отношението на съзнателния ум дали нахлуването на тези сили, образите и идеите, свързани с тях, ще клонят към изграждане или катастрофа.
Вероятно едно от най-блестящите прозрения на Юнг е „индивидуацията“ и това е, че човек трябва да види и разпознае себе си напълно като съвкупност от светли и тъмни елементи – съвкупност от добро и зло. Лицемерното самозаблуждаващо поведение, при което човек отхвърля или отрича съществуването на зло в себе си, създава силна зла сянка, която е потисната под привидно „добрата“ повърхностна „персона“ (маска). След това тази сянка се появява и подава главата си навън в критични емоционални моменти (когато рационалният ум остава на заден план за известно време), шокирайки както субекта, така и хората около него. Един от начините за предотвратяване на психическия хаос е да видите лицето си (предварително) не във външното, а във вътрешното огледало, виждайки себе си възможно най-дълбоко. Там, дълбоко в огледалото, можете да видите както ангелски, така и демонични енергии. В момента, в който човек ги види, т.е. съзнателно ги прегърне, „сянката“ вече не упражнява сила от несъзнаваното. Това е процес, чиято цел е- бавно и зряло човек да стане цялостна личност, вътрешните напрежения да отшумят и да бъде мир. Именно това се случва в психотерапевтичната работа.
В този ред на мисли е време да си признаем, че имаме нужда от повече осъзната работа със себе си. Имаме нужда от работа с нашия вътрешен свят. Можем да постигнем това чрез психотерапия или психоанализа. Ако все още не сме съвсем сигурни, то поне трябва да започнем да сме осъзнати и да се самоанализираме – какво е било нашето детство, какъв е психологическият ни тип, интроверт или екстраверт съм, с интуитивен или чувствителен елемент(психичните типове на Юнг)?
Тези на пръв поглед прости въпроси могат да отговорят на множество важни въпроси за нас. Можем да се замислим защо харесваме това нещо, а не онова нещо? Кое ни подтиква към това поведение, а не към онова поведение? Каква е динамиката ми в приятелския ми кръг? Защо харесвам определи хора, а други ме дразнят и не мога да ги понасям? Каква е причината да се държа така, както се държа? Зареждам ли се от социални срещи и партита или това изтощава психологическата ми енергията?
Трябва да анализираме нашето поведение. Има набори от действия и мисли, които практикуваме, които имат несъзнателен произход. Ние сме тласкани тук и там от дълбоки несъзнателни комплекси и ние изглежда нямаме представа за тях. Чрез вглеждане навътре можем да ограничим тези неконтролирани от съзнанието ни тласъци.
Ефектът на себепознанието върху човечеството, а оттам и върху колективното съзнание ще отнеме повече време, тъй като духовната трансформация на хората следва бавния ход на вековете и не може да бъде прибързана или задържана от някакъв рационален процес на размисъл , камо ли да се осъществи за едно поколение. Това, което е в рамките на нашия обсег обаче, е промяната в индивидите, които имат или създават за себе си възможност да влияят на другите с подобно мислене. Става дума за това, че всеки, който има прозрение за собствените си действия и по този начин е намерил достъп до несъзнаваното, неволно упражнява влияние върху своята среда. Задълбочаването и разширяването на неговото съзнание произвежда ефекта, който първобитните наричат „мана“. Това е непреднамерено влияние върху несъзнаваното на другите, вид несъзнателено влияние и неговият ефект продължава само докато не е нарушен от съзнателно намерение.
Големите промени започват от нас самите, затова нека да опознаем себе си-„Nosce te ipsum“.